точка..
местим се пичове!
www.pillsofdete.wordpress.com е вече авейлъбъл, правете квото трябва, тва минава в архивите са живи. не се научих на блогър, сега ще почна да не се уча и на уърдпресс.заповядайте
от петя стихче за dete :)
You're staring from the bottom
trying to catch my eye.
Your flackes are shiny,
shiny and lubricous.
That's why why I'll dive in
and try to catch you because
I seek for the kiss
of your silent wetty lips,
my pretty human fish.
Етикети: poetry
Ирис-проглеждане (kid’s trauma)
През пролетта – казваше П., се влюбвам. Аз пък се влюбвам през есенно-зимните месеци. Или през август, или пролетта, кой знае. Например в нея не знам кога се влюбих – преди или по време на великата ни първа среща през великия ден 22 февруари (02) 2002 – колко много двойки, които всъщност нищо не предвещаха. Когато и да е било, го разбрах последна – знаеха вече всичките ни общи приятели, а дори не ми казаха! Не знаеха ли, че ми е за първи път... както и да е. Обещах си и досега умело се справях да не се връщам към нея, но Ирис е виновна. П. Беше и си остава прекрасна, ужасна, вманиачена и вманиачаваща ме по себе си. Аз бях наивно, невинно и непривлекателно за нея същество, защото ‘твърде много си приличаме, детенце’. Имахме телепатията, усещането и вглъбяването си. С цялата си наивност и събрала смелост, че сме в чат и само седмица след като осъзнах кво е станало, реших да й признавам. Почти не ми даде шанс тогава. Почти, защото по-късно ме накара да летя и аз приех това за чиста монета, щото – пак, пуста наивност и не познавах до какво може да доведе самотността (й). Най-големият й грях към мен не бяха убийствените думи ‘
ами Ти беше Там и Тогава’, а това, че изобщо ме беше докоснала. За жалост това отключване не доведе до безразборен секс, а до пълно вглъбяване с малки изключения. После дълга и широка, не е целта сега това, а моментът, когато като всички велики хора Изчезна. Колкото и да съм я преживяла (а понякога ми се струва, че не съм, а че просто успях да не мисля за нея), не можах да преодолея следното: 1. самото изчезване – което всъщност си е мое определение, което ще да рече, че някой съзнателно е решил да прекъсне всякаква връзка (кога наистина станах толкова обяснителна, мамка ми) – и тогава боли, щото се прекъсва изведнъж. И аз не съм успяла да проведа всички разговори с тоя човек – отлагани от страх или бездумие. Изчезва ми човек, когото съм обичала безумно; с когото сме имали най-странните отношения; с когото сме били близки по най-особения и неизказан начин; с когото за първи път развих телепатията си; който ми показа музика и писане, които ми останаха и досега; на когото исках да спася живота; който ми показа нежност и аз я консервирах за по-добри дни; който имаше отговорите на въпросите ми, които все още не знаех (Ирис), но не можеше пълноценно да ми отговори, защото беше lost. И после как да си весел човек... как да се влюбиш отново след като не можеш да престанеш да я обичаш... как изобщо да кажеш на някого, че го обичаш... как да прегръщаш хората, когато ти стои вече травма от физическия контакт по принцип... как да не търсиш такава толкова привличаща еднаквост... как да не търсиш такива хора, с които да можеш да си говориш толкова надълбоко, колкото с нея... и да не намираш никога.
2. Липсата – сякаш са ти отнели голямо парче от тялото. Чувствах се отхапана. На кого можех да кажа как ми действа онази част от онази песен и да ме разбере и да каже, че и на нея така й действа и да я разбера.
После Изчезването и Липсата се превърнаха в константи вече не толкова свързани с нея, колкото с Пустотата (но не онази блажената на керуак). И следващото такова изчезване ме ужаси повече... едва ли е повече, защото първото си е първо и затова най-травмиращо, но просто така орязва крилата, че после иди се спасявай. И за какво да преодоляваш нещо като пак ще ти се случи – най-малкото, за да разбереш, че отново не можеш да се справиш с него. От ‘Елада’ – ‘никой никого не напуска, защото не е възможно’ и това, че аз не преживявам нещата – хората, срещите случките, че винаги остават с мен и ми носят всичкото си лошо и всичкото си хубаво, но остават, защото никога не забравям. И като прочетох това, беше като потвърждение, че наистина е така и че не си го въобразявам (въобразявам си). Друго е като видиш написани мислите си от непознат човек и то – събрани в едно просто, но много силно изречение. Цели 4 отрицания в едноредово изречение – няма как да не му повярваш.
Eдва накрая на ‘Ирис’ осъзнах какво правя – тя проговори като за финал и изрече такива неща, които навремето едва ли не съм искала да чуя от П., дори разликата в годините между Ирис е детето е колкото нашата. Стремежът към отговори без въпроси. Търсенето на приличаш на мен човек... Не, учудвам се. Всичко това
‘се оказа’ така. Осъзнах чак като го написах, че това са моите неща, преоткрих си мислите...
ако ми изчезне още някой ще се самоубия.. но това няма да стане, защото ми е невлюбващо се.. кхъ
Етикети: гадости, personal
Ирис (доверие) - край.
- Ирис от малка обича самодиви. Баба й е разказвала много приказки и е била на село почтии през цялото време преди да почне първи клас. Ти сама знаеш колко е магическа гората там. Тя се измъкваше нощем и бродеше само по ‘самодивска риза’. Сънуваше странни неща. Аз като малка се чудех що за сестра имам и почнахме много да си говорим. Като починаха баба и дядо, ходехме сами на село. Аз на 10, тя на 16 и си живеехме чудно в гората. Учеше ме, което баба й беше казала за билките. То така се и роди магазинчето – в началото с билки почнахме. Ама и малко градска култура, няма как, и ей я на, с какви дрехи и обувки ходи – черно, черно. Аз й казвам, че само лятото е самодива, а като е тук е градски вампир – с тази бяла кожа...
Яна все едно отваряше всички врати пред мен. Тя редеше думи, аз виждах в детайлни картини малката Ирис, която сънува, а още не вярвах, че някога е била дете и че всъщност е толкова млада. Никога не бях мислила за възрастта й, но в човешки години си я представях на около 40 спрямо опита, който имаше. Естествено лицето й беше на съвсем млада жена, но това винаги свързвах с горския й характер. Все пак нищо не можеше да обясни телепатията, или интуицията, както Ирис предпочиташе да я нарича. Питам Яна за това.
- Тя казва, че просто сте се ‘надушили’, хванали сте една честота. / - Че това просто ли е?! / - Тя така смята. И много лесно е предположила, че я мислиш за самодива и вещица – нали се знае на какво прилича – Яна се смее, а аз още търся доказателства за нещо свръхестествено. / - Виж, една нощ тя пееше навън, аз я наблюдавах и внезапно заспах. Как става това? / - Ирис казва, че е от чая. / - Аз тогава не бях пила! / - Не знам от какво е било. Била си превъзбудена, било е късно, имаш прекалено богато въображение – такива неща. / - Не! Тя има някакви специални способности. / - И аз винаги съм я подозирала – казва Яна и пак се смее. Но когато вижда, че аз оставам сериозна, добавя: - Отпусни се. Тя те цени./ Вратата се отваря и влиза Ирис. Поглеждам я с обожание под влияние на репликата на Яна. / - Всичко ли трябва да й кажеш! – почти се скарва на сестра си. / - Ти явно никога няма да го направиш. / - Това е моя работа да реша. Ама че сте нетърпеливи. / - Просто защото знам, че няма да й кажеш много от нещата, а тя има нужда да ги знае. / Ехо, аз съм в стаята!– мисля си./ - Така не ми даваш възможност да се подготвя. / - Колко още месеца ти трябват? / - Яна! Още повече, че ти казах да не го правиш. /
Не съм свикнала да съм обект на подобно внимание.
Яна се преструва на разсърдена и излиза като дава възможност на Ирис или да продължи, или да погребе темата, докато тя си реши. Очаквам второто, защото знам, че не обича да я притискат – така и прави.
Но след няколко дни, когато сме в склада, пълен с опияняващи билки, тя казва:
- Мен нямаше кой да научи, кой да ми покаже как да развия това, което усещах в себе си за по-различно, но и по-голямо. Не исках да ти е лесно, да ти е наготово. Затова постоянно те измъчвах – несъзнателно. Затова не исках да играем на викторина с твоите неузрели въпроси и моите пожълтели отговори. Исках да знаеш за какво воюваш, ама наистина да знаеш – не просто за едното там възвишение, ами и името и цялата му история, и география, и флора, и фауна да знаеш! Да знаеш какво точно искаш да знаеш. Но да не мислиш, че е лесно да си на мое място – да трябва да мога да преценя как да постъпя с едно дете, да дозирам, непрестанно да пресмятам и да внимавам какво ти говоря и как – за да не те затрупам изведнъж. Или още по-трудното – да се удържам да не ти говоря за себе си, защото, защото моите минали търсения не ти трябваха тогава. Не ти трябваха, защото аз бях до теб. На мен никой не ми е отговарял, с никого не съм гледала нощта. Съвсем сама трябваше да се справя – не че съм преживяла лоши моменти, просто ми е било пусто. С Яна говорихме много по-късно за всичко това, дори беше наскоро – все пак и тя е малка. И тези самотни преживявания, освен че ме направиха по-силна – каквато исках и ти да бъдеш, пак те ме и изолираха, тоест аз се изолирах от хората. Имах да откривам цяла вътрешна вселена, така че нямаше как да бъда нормално социална. Понякога се отчайвах, че си въобразявам, че е глупост всичко, което мисля... подобни разкази ти спестих. И затова не исках от самото начало да ме питаш за мен, защото бях толкова слаба от радост, че те има, че можех веднага да се впусна да ти говоря за това отминало време. Не ти беше нужно. На мен ми беше, но се удържах. Никога не съм очаквала, че ще намеря друг подобен на мен, а ти ми се яви с цял един живот разлика в годините, с цяло едно мислене – и пак си същата като мен. Радвах ти се повече, отколкото съм показала и отколкото си разбрала. Яна може да ти е казала някакви неща, но това са нейните думи, тези са моите, и радостта си беше моя. В началото не я показах от стъписване – не вярвах какво се е случило, но докато те опознавах, нямаше как да не повярвам. Знам, че пазех дистанция – беше си някаква реакция срещу теб, че изобщо ми се случваш, а след това придоби очертания на навик. Знам, че това те нараняваше, но беше нещо, което трябваше да научиш – да можеш да усмиряваш вятъра в теб. Мисля, че по този начин ти отнех някаква първична твоя радост... Виждаш ли, аз не съм идеална – нито сега, нито тогава, не знаех от самото начало какво да правя. Не съм имала план-програма на какво да те науча. Дори не съм знаела, че съм способна на това. Не казвам и че съм успяла.
Ирис говореше бавно, премисляше думите си, не ме гледаше през цялото време, но като ме погледнеше, разбирах колко й е трудно да казва всичко това. Вниквах в думите й напълно, дотолкова, че ги виждах изписани заедно с всички прилежащи им тирета и запетайки. Бях изумена. За първи път тя говореше толкова дълго. Дори и напрегната външно, някъде в себе си беше отпусната, щом беше решила да ми каже всичко това. Само наум съм се осмелявала да я питам едва половината неща, за които ми говори, за други и фантазията ми не стигаше. От изумление нищо не можех да кажа и само й благодарях вътрешно за думите – че ги има изобщо. А самите те бяха много чудни, никога не я бях чувала да се изразява така. Едва сега окончателно повярвах, че е човек. И това не ме разочарова, а тъкмо обратното – всичко, което казва, заедно с факта, че е човек, я правят още по-велика. Сега магичността й приема друга форма и този път е завършена
Гледахме се дълго след като приключи. Беше ми се разкрила напълно. Бях виждала тялото й голо, но сега я виждах изцяло – и тази гледка беше по-ясната от двете. Беше ми обяснила всичко, стаявано от страх или добри намерения, и сега очакваше моята реакция. Все още само я гледах и смилах думите, показали несигурните й мисли, показващи ми я вече от всяка страна. Доверяваше ми се до такава степен, че с открит поглед чакаше да реагирам и наистина искаше тази реакция. И аз бавно тръгнах към нея, клатушкайки се цяла вечност, милион звезди угаснаха и се родиха още толкова, докато стигна до нея и в следващия момент обърнах гръб на тези вечности и я прегърнах толкова силно, че се търкулнах в нея.
Влязох в нея. Тя влезе в мен. Влязохме си у дома. У нас. Бяхме едно и също нещо с нелепата разлика от 8 години, но какво беше тази осмица освен една нова огледалност, която беше просто аксесоар към нашата идеална съвършеност тъй както си бяхме една в друга. Разликата във времето превърнахме в тъкмо обратното нещо в пространството. Ние създавахме ново измерение.
Етикети: писаници
Ирис (в града)
Пристигаме привечер и дълго се занимаваме с разтоварване на багажа и подреждане. Следващите 2 дни прекарвам в хипнотизация пред телевизора и опити да чета книги. Опитите не успяват.
Училището почва, а на мен не ми се влиза в ритъм. Пиша домашни машинално, но не си уча уроците. Нямам търпение за първата събота и неделя, за да мога да съм сама и да се разхождам по парковете с колелото. Не мога да не мисля за Ирис. Дори да ме е лъгала, искам да ми останат само хубавите спомени за нея; усещането за невероятност и уникалност и че това се случва само на мен; ароматут – на къщата й всеки ден и нейният; въпросите, които ме тревожеха; отговорите, които получих. Защото тя ме промени. Станах по-чувствителна към света, започнах да забелязвам повече неща и определено да пиша по-добре. Пораснах. Но пък сега ми се губи смисълът. Какво като се научих на много неща, като не знам какво да правя сега, като не мога да преживея загубата й? Ставам все по-тъжна и затворена. А Ирис я няма да ми подскаже как да се справя с това, че я няма. Впя по малко, не внимавам в училище. Затъвам ли, затъвам. Всички са убедени, че ме е хванал пубертетът.
--------------------------------------------------
В средата на октомври вече е студено, но аз продължавам със самотните съботни разходки, вече без колело и добре облечена. Изминавам няколко километра до един определен парк заради пържените картофки, които правят около него. Седя на пейка и мятам по някой друг картоф на посъбралите се гълуби. Забила поглед в земята, виждам едни бавно приближаващи се крака, обути в черни ботуши с високи подметки. Проследявам движението им като на забавен кадър. Ирис имаше такива! Вдигам очи и я виждам пред мен. Не вярвам, че е истина. Тя е! И ми се усмихва! Забравям всичко и се втурвам към нея. Тя ме приема с отворени ръце.
- Нали не си те въобразявам? / - Не.
Гледам я дълго. Хиляди пъти съм си я представяла, за да не я забравя, и сега сякаш я виждам за първи път. Не че не е същата, даже напротив, но този месец ми се стори прекалено дълъг. Гласът й е по-топъл отвсякога, макар да изрече само една дума и тя да беше отрицание, но сякаш с това с това ‘не’ изличи дългия месец безнадеждност.
Хванала ме за ръка отново, ме води незнайно къде и съм като в сън. Отново.
- Доста време вървях след теб, докато се спреш някъде. Сега аз те следих. / - Как така? / - Нали ми остави адреса си... намерих те. Не успях да ти го кажа, защото избяга – и аз живея тук. В селото съм само за лятото. / - Значи наистина си човек... / - Да. / - Къде отиваме? / - В моето магазинче.
Магазинчето за хубави неща има ниска врата и всеки рафт е зает с какво ли не. Зад малка желязна маса едно момиче ниже мъниста.
- Това е сестра ми – казва Ирис и момичето става и ми подава ръка. / - Яна, здравей. / Изглежда малко по-голяма от мен. Не откъсвам очи от Ирис, но тя се скрива зад някаква врата зад масата. Притеснено ми е. / - Разгледай – предлага Яна./ Разглеждам. Множество свещи с различни размери, цветове и аромати. Сушени билки в пликчета. Ароматни масла и пръчки. Джунджурии за ръка и врат. Сребърни пръстени и висулки. Кутийки за подаръци. И измежду всичко това – миди, камъчета, морски звезди и рапани за украса./ - Откъде те намери сестра ми? – Чувам Яна. / - От едно село... Тоест там се запознахме. / - Да, знам, самодивската история. – Намръщвам се, а тя добавя: - Не ти се подигравам, спокойно. Тя наистина прилича. И дрехите й са такива. Е, ти знаеш. Хубаво е, че най-накрая те е намерила. И аз исках да се запозная с теб. / - Тя ти е говорила за мен? / - Да. И те търсеше откакто се върна. Но все не те засичаше край вас, а не искаше да позвъни на вратата, нито по телефона. Беше й кофти от станалото и се чувстваше отговорна. / - Било й е кофти... – повтарям тихо. / - Ами да. Тя всичко ми разказа. Много е хубаво, че сте се срещнали. Ние с нея сме сестри, но аз нямам толкова развита интуиция като вас двете. А щом си помислила, че тя ти говори наум, значи си я усетила. Тя не познава друг, с когото да се разбират така./ Започвам да се чувствам специална както никога. Освен това тези обяснения от Яна едва ли щях да ги получа от Ирис, или поне ще трябваше да са под формата на т.нар. телепатия между нас. Което пък ми показва и друго – разбирам се с Яна.
Ходя при тях в магазинчето всяка събота и неделя и всяко свободно време, което намеря. Помагам им в каквото трябва. Най-вече правя гривни с мъниста с Яна или опаковаме билки с Ирис отзад. Времето, прекарано с всяка от тях ми е ценно. С Ирис е на ниво интуиция, с Яна се отпускам повече да говоря.
Етикети: писаници
Ирис (последна нощ)
- Ирис, аз всяко лято идвам тук, как не съм те срещнала досега? / - Не си ме търсила.
Моето лято – пораснах с години, но не истински и без да губя детското.
Татко пристига на 10 септември по обяд. Остават ми 2 дни на село, защото на 12ти рано сутринта ще потегляме. Ходя с топка в стомаха, докато му помагам да поправя неща по къщата – една ограда се беше счупила, и боядисва таваните в стаите. Искам веднага да изтичам при Ирис, но няма как. Вечерта обаче изчезвам. Успокоявам се, когато вдъхвам аромата на дома й и котката ляга на краката ми. Плаче ми се, но не искам нищо да й казвам. Остана един въпрос да я питам:
- Имаш много странни обувки... като за гората – дори не успявам да го задам. / - Харесват ли ти? – тя се усмихва. / - Не знам, странни са. Откъде ги имаш? / - направени са специално за мен. / Това не отговаряше на въпроса ми, но не ми се задълбава. Не спирам да мисля, че утре е последната ми нощ. / - Кажи ми нещо хубаво – моля я. / Тя отваря един шкаф и вади нещо, опакована в сива хартия. / - Това е за теб – подава ми го.
Отварям го и се оказва правена от нея жълта свещ с два фитила. Прегръщам Ирис и дълго не я пускам. Косата й ме гъделичка, но и ухае на нещо топло и приятно и това почти ме докарва до сълзи. Седим до късно и я карам да ми говори още за себе си. Имала сестра, която не била тук. Радвала се, че ме имало, защото почнало да й става самотно в гората. Разтапям се като чувам това и се чувствам значима. Досега не ми беше говорила така. За първи път сме толкова близки.
Когато се прибирам към 5 сутринта, ме боли глава, а още с лягането заплаквам; заспивам безутешно. През деня татко си намира друга работа – с баба берат всякакви плодове и зеленчуци, товарят колата с кашони за вкъщи. И аз им помагам, а ми е толкова изморено. Прибирам и своя багаж и вечерта поемам бавно към гората. Исках да усетя всяка крачка до къщата на Ирис, да запаметя всичко такова, каквото е – дърветата, облаците, залязващото слънце, камъните, въздухът. Не отивам веднага в къщата. Като ритуал посещавам първо езерото, където я гледах да се къпе; после всички пътечки, по които е тичала и ме е водила; онова място, където беше запалила огън през нощта. Отнема ми няколко часа и, когато съм хванала вече пътя за къщата, е съвсем късно. Припомням си пак всички разговори, погледи, мълчания, пиене на чай, ‘уроци’ и сълзите ми вече капят. (Какво ти училище!) Не успявам да ги спра дори, когато съм през вратата на къщата. Влизам, а вътре е тъмно. Дори не съм забелязала, че няма свещи на прозореца. Паля една. Може да е излязла някъде, но ще я почакам. Не... може да спи. Отивам на пръсти до другата стая и отварям безшумно. Леглата са застлани и празни. Значи е навън... или в онази стая, в която никога не съм влизала. Мисля, че там дърви всички билки и е нещо като склад. Подсмърчайки влизам в стаята и осветявайки я, виждам голям шкаф и легло, на което спи Ирис. Не са били билки... Оставям свещта на един стол и се вмъквам при Ирис. Протягам студени ръце да я прегърна, напипвам нещо топло и в този момент тя се сепва и подскача. Гледа ме изумена и несъбудена, а завивките са открили голите й рамена. Не знаех, че спи без пижама.
- Какво правиш тук?! – дрезгаво пита. / - Искам при теб. / - Не може, прибирай се! / - Не. Това е последната ми нощ и искам да спя при теб. / - Не може – сега не звучи толкова категорично. Разтърква очи. / - Стига де. Моля те – отново сълзи, които не мога да контролирам. Става й тъжно да ме гледа. / - Лягай – и аз лягам. Завива ме през глава. – Стой така за малко. – Измъква се от леглото. След малко пак ляга и ме отвива да дишам. – Така. / - Облече ли се? – Кимва. – Извинявай./ Прегръщам я с две ръце и плача по-силно. Нищо не може да ме успокои, иде ми да крещя. / - Не искам да си ходяяяя... Не искам да те няма... – хлипам в гърдите й. Тя ми гали косата и целува по челото. Това още повече ме наранява, защото вече и то ще ми липсва. Пак ме заболява главата, наблъскана с негативни мисли – утре по това време, дори след няколко часа, ще съм далече от Ирис. Вече дъх не мога да си поема. Тя ме отдалечава от себе си и ми бърше сълзите с ръкавите си. Сещам се какво й нося. Бъркам в джинсите си и й подавам един лист. Не е подарък. / - Това е адресът ми. И телефонния номер. Нали ще ми пишеш? Защото – задавам се от слюнка и сълзи – мислих и само за това се сетих как може да поддържаме връзка. Аз ще ти пращам писма до поискване в пощата, ти на моя адрес. Какво мислиш? / - Трябва да ти кажа нещо. / - Добре. / - Ще те разочаровам обаче. Може и да ме намразиш. / - Не, никога! / - Заблудих те. / - Как? / - Не съм това, за което ме мислиш. Нито самодива. Нито вещица. / - Как! / - Сложно е да ти обясня сега, защото изглеждам като такава, но истината е, че съм обикновен човек. / - Не! / - Съжалявам, детенце. Не съм те лъгала нарочно. / -Не! А магиите! / - Никакви магии няма. Само интуиция. / - Но ти ме беше омагьосала! Караше ме да спя. / - Просто билки. И развитото ти въображение. / - Ти ми говореше наум. / - Не съм. Ти си въобразяваш. И имам силна интуиция. / - Не е възможно! Ти не каза по-рано! Щеше да кажеш, ако не беше самодива. / - Тях ги има само в приказките. / - Сега лъжеш. Искаш да се отървеш от мен. / - Истината е. / - И защо си ме лъгала? / - Не съм. Ти толкова вярваше, че тогава не можех да ти кажа истината. / - И мислиш, че сега след всички нощи и разговори, е по-подходящ момент?! / - Чакай, има и друго. / - Не! Въобще не искам да знам – изкрещявам, ставам от леглото и тичам да изляза от къщата. Бягам в тъмното и чувам Ирис да ме вика. Няма да се върна. Стигам задъхана до селото. Едва сега усещам, че треперя от студ и вълнение и цялото ми лице е мокро и измръзнало. Промъквам се тихо до моята стая като не дишам, за да не ме издаде учестеното ми дишане. Лягам с дрехите. Попивам сълзите във възглавницата, а те така и не спират. Думите на Ирис звучат в главата ми и болят, болят. Нищо досега не ме беше наранявало толкова много. Заспивам без сили.
Баба ме буди сутринта, едва отварям очи. Последно къса цветя и ги увива в мокра кърпа, докато аз закусвам с кисело мляко и мекици. Татко пита какво ми има. Спи ми се, казвам и приключвам разговора. Лятото ми е приключило. Следва някакво глупаво училище, което вече не ми е интерсно. Нищо не ми се прави. С никого не ми се вижда. Отчаяла съм се. Вече нищо хубаво не може да ми се случи, защото винаги ще го свързвам с Ирис, която пък се оказа лъжа. Такива мисли ме измъчват, докато се опитвам да заспя в колата.
Етикети: писаници
HomeSick but HomeLess
Добре, баща ми, пропускам винаги. пропускам да се обадя на бабите и винаги трябва да ми се напомня. мисля за това преди да се прибера, кога с кого ще се видя за малкото си време тук. и като дойда, пропускам. да, егоист съм голям. защото имам толкова неща за правене по компютъра - да сваля песни, да запиша дискове, гледам филми, клипове, напиша Ирис, поговоря с хора и толкова малко време - дни, часове дори. а твоята 'работа' е около час, но все висиш и нямам спокойствие в тази стая, която най-накрая превзехте. след години нашествие е ваша - след цялото пребъркване, сваляне на залепени неща, четене на листите ми, боядисване докато ме няма, всички общи вещи тук, влизането без чукане (особено в най-неподходящия момент, тати). а аз си исках стая-убежище, но не, накрая убежището се построи в мен и стаята остана празна, въпреки всички хубави нещица в нея, които пак бяха одумвани, че изобщо ги има, мамка ви! и сега е вашата стая, защото си имате тъп комютър, климатик в нея, преместили сте телевизора и масата дори, мамка ви! и аз мога само нощем да си плача в леглото, защото през деня сте тук - нали е най-топлата стая вече. но и нощем не го правя, защото тогава наваксвам с музиката, филмите... и никога не се наспивам. а 'моя' стая стана едно полупразно помещение с глупаво легло, ново компютърно легло без компютър, грозен диван, не точно шкаф задрехи и скърцащ под, в което напразно се опитвам да налепя хубави неща, за да ми стане по-уютно; не подреждам, защото ми е омръзнало от 'подреди си стаята' на майка ми и всичко е един все по-голям хаос; спя без пижама и чаршафи, а с дрехи, защото вече не знам защо. добре, успях с това да се чувствам у дома си навсякъде, но вече нямам дом. детството свършва, когато вече нямаш дом. плача за свършилото си детство и така очите ми изглеждат по-сини.
Етикети: гадости, personal
Ирис (отговори)
(купих си рамки за очилата от оптика 'Ирис'!)
'Не знам дали съм по-различна от другите – нали всеки е различен по своему. Не знам какво откриваш в мен, че всеки ден да търпиш верочтно тъпите ми въпроси. Понякога се страхувам, че стремежът ми към теб ще ти доскучнее и ще отпратиш, въпреки че донякъде съм го овладяла – стремежът, и то благодарение на теб. Искам да знам всичко за твоя свят, но ти не ме допускаш дори да питам – знам, че си имаш причини, които не разбирам. Въпросите са ми неясни и може би е защото не съм попадала в най-човешките ситуации – да преживявам нечия смърт, да се влюбя, да ми липсва някого наистина. Понякога мисля, че ме подготвяш за тях, въпреки че са далеч от мен... а може би ти знаеш, че са близо? Усещам те ужасно близка независимо разликите – понякога сякаш и аз знам какво си мислиш, досега не съм ти споменавала. Дали има други двама души, които така добре да се усещат... може би само ако си близнаци. А дали има трети, който да се разбира така с нас. Не бих могла да обясня това на никого – как странно се разбираме; нито за какво си говорим; дори когато се опитам да си спомня, и не знам. Толкова съм потънала в разговора, че го запомням на някакво вътрешно ниво, което не може да възпроизвежда с думи... току-що ми хрумна, че сигурно и самите ми въпроси са на такова ниво, щом като не излизат. Всъщност вече се чудя имах ли въпроси въобще... Просто като те видях за първи път знаех единствено, че имаш отговорите. Наистина ме омагьоса още тогава – дори не се уплаших от теб, не мислех за страха си от тъмното (който май съвсем изчезна). Знаех само, че трябва да вървя след теб... Съмнявам се, че случайно се срещнахме.'
Дадох й го да го прочете и с много молби я накарах да го изкоментира, защото макар и не под формата на въпроси, това си бяха моите търсения, които успях да си изкопча.
- Хайде, давай, едно по едно, хайде.
Чете всяко изречение и говори:
Да, по-различна си, но това, че всеки е различен, не го умаловажава, защото всеки е уникален, разбираш ли... Откривам в теб различността ти, откривам любопитство и прямота; и да, овладяла си го... Рано ти е да откриваш ‘моя свят’, бъди търпелива и към това... Търсенията не трябва да са единствено с подтик отвън и колкото по-рано започнат, толкова по-дълго ще траят – за това няма възраст, но почнат ли веднъж, отърване няма... Не точно, че те подготвям – избий си от главата, че съм ти някакъв ангел-хранител или духовен учител... Да, не си ми споменавала, че вече четеш мисли – а попита ли ме дали наистина мисля същото?... Сигурно има други двама; ако сме само ние, би било толкова тъжно... Бих се радвала, ако има трети, че и повече, но пък от друга страна се губи интимността между двама... Не е необходимо да помниш думите, а идеята и удоволствието от момента... Казах ти да не напираш към въпросите, остави ги сами да дойдат... И да си нямала въпроси, пак ще имаш... Ей, дори аз не знам, че имам отговорите... Преодоляването на страха от тъмното може да важи само тук – а и то няма нищо страшно в тая гора... И аз не мисля, че случайно сме се срещнали.
Бях в екстаз!
В екстаз и без думи, а всяка нейна дума носеше след себе си още други – неизказани, които виждах като опашка на комета. Единственото, което успях да й кажа беше разказ на един нахлул спомен:
- Ирис, когато те видях за първи път, те следих цял ден и те наблюдавах как се къпеш в езерото. Това го знаеш, но не в какъв потрес бях после цяла седмица – ето колко силно ми действаш. / - Знам. Успокой се.
Етикети: писаници
Ирис (още въпроси)
Една нощ прекарахме не в гората, а в самото село. Разходих я по всички места, разказах й всички истории, които са ми се случвали там, дори най-незначителните, а тя ме следваше с лека усмивка и очите й светеха по-силно от луната.
- Преди й бяха изгнили стълбите на църквата – говорех аз – и аз се подхлъзнах някак и се ударих на един пирон – още ми стои малък белег на глезена. Сега е оправена, де, пак бях тук като я реставрираха и постоянно душех боите, с които я рисуваха вътре. Жалко, че не чуваш камбаната й, въпреки че е досадно, когато я бият, а аз спя... – говорех безспир.
Показах й къщата на баба с някаква гордост, че сега и тя знае къде живея, поне през лятото. Заведох я и до долната чешма, където Ирис си изми лицето и въздъхна някак особено.
- А това беше къщата на моите баба и дядо – посочи вдясно от чешмата една хубава измазана къща на 2 етажа с външно стълбище./ - Не е ли тази от гората? / - И тя е тяхна, по-стара е, но тук живеехме.
Прегърнах я, защото помислих, че сигурно й е много тъжно, но тя продължи нататък. Подадох й няколко нощни сливи, които бях откъснала от незнаен двор и тя жадно ги изяде.
На другия ден първата ми работа беше да отида до къщата й в селото и да я разгледам на светло. Голяма външна чешма, чист плочник, градина със зеленчуци и цветя, лоза, правеща сянка над малкия пясъчник и бръшлян, разпрострял се по стената на стълбището; котка се протяга до оградата – общо взето, нищо особено... но как ли е изглеждало, когато Ирис е била там с баба си и дядо си знахари! Запалили са вечерен огън и са насядали край масата след като цял ден са били в гората и тримата и сега ще ядат бобена чорба върху трикраките си столчета и край тях – по всички стени, само билки и аромат. Когато вечерта разказах на Ирис това си видение, тя само рече ‘Трикраките столчета са вече в музеите, но горе-долу това беше’. Но аз тържествувах като след победа, докато не ме осени и веднага изчезна следният въпрос ‘самодивите били ли са деца... те раждат ли се?’ Исках да ми разказва още за детството си. Легнахме в тъмнината на стаята и топлината на завивките и в меката тишина Ирис се начерта пред мен като малко момиче с черна рошава коса, което върви подир знахарите и научава всичко от тях; като диваче, което (още оттогава) се къпе голо в езерото и тича между дърветата, поздравявайки ги едно по едно... Заспах като по време на приказка с мисълта, че сякаш много отдавна ми е разказвала това.
Още въпроси:
* Аз мога ли? – Знаеш, че можеш. Бъди по-уверена.
* Как се случва нощта? – като свърши деня. (Мръщя се.) О, ти искаш по-поетично някак да ти отговарям... как се случва, ами като завържеш очите на всички с черна лента, дори и твоите. Но тогава, дори през нея ще видиш звездите, само ти ще ги видиш.
* Ти как живееш съвсем сама? – нали ме виждаш как живея. (Имам предвид не ли самотна?) Не съм. И нищо не ми липсва.
* А защо след като знаеше, че те следя, не направи нищо толкова време? – Не мога ти отговоря сега, лично е.
Нищо, пак щях да питам по-късно.
У Ирис имаше някаква сдържаност – не казваше като мен нещо спонтанно, все едно премисляше всичко. И аз исках да стана замислена като нея и в моментите сама се опитвах да си придам замислен вид, но пък от толкова опити, не мислех за абсолютно нищо, така че реших да се съсредоточа върху наистина измислянето на въпросите, които ме тревожеха без все още да ги има. Прекаленото замисляне явно също не ставаше. Затова отивах сама на езерото и дълго гледах как слънцето си играе с водите му. Ирис се появи изведнъж – хареса ми тази почти неочаквана поява. Тя правеше срещите ни не толкова уговорени и винаги сигурни.
- Не мога да намеря въпросите – казах й. - Не трябва ли да се породят от някаква ситуация? / - Някои и така се раждат. Ако прекалено много ги търсиш, винаги ще ти убягват. / - Но аз сякаш ги знаех! И точно, когато трябваше да те питам, изчезнаха... Ирис, какво ще стане като свърши лятото? / - Остави това. Тоте разсейва. / - А ако не успея да те питам преди да си тръгна? / - Защо не пробваш да го напишеш, докато си сама? Така ще сложиш мислите си в ред. Нали пишеш и приказки, пробвай и за себе си да пишеш.
Чудесна идея, как не се бях сещала. И написах нещо – на места наивно или много откровено, на места звучеше като писмо до Ирис.
Етикети: писаници
Ирис (въпросчета)
(за пламъчко за сънищата)
Бродим из гората, но всъщност тя знае къде ме води. Толкова далече не съм стигала - накрая сме на една широка скала, надвесенанад боровете. Лягаме по корем върху й, повърхността е гореща и камъчета ми обиват по ребрата, но гледката е чудна - цялото червенеещо се от покриви село, съседното също, и гората, отстъпваща към планината с яркозелените си дървета. Дишам жаркия въздух и не бързам да стана, за да се скрия на сянка. Навсякъде, където ме водеше, Ирис не ми казваше почти нищо и сякаш насън чувах думи в главата си 'Ето, гледай-радвай-се-виж-красотата-усети-я-помириши- я-чуй-я-докосни-я...' Тя беше богинята на тази гора, на тази планина. И аз възприемах негласните й 'уроци' на огромни глътки.
Големите разговори не се състояха винаги в къщата й, а понякога си правехме следобеден пикник на някое прохладно място. Никой не каза, че няма да е лесно. Никога не разбирам кое е това, което ни свързва; нити пък как. Не разбирам и известната дистанция, която Ирис приявява - дали си е такава, или аз го предизвиквам. Съвсем по детски й казвах всичко, което ме тревожи, но тя или мълчеше или обръщаше разговора.
Тя беше магическо същество, в това нямаше спор, и отдавна се бях отказала да си обясня какво точно.
Имаше един момемнт, в който си плаках от блажена радост само като представих всичко преживяно с нея досега.
Тя почти не ме питаше за нищо, може би защото виждаше, че аз сама се впускам да й разказвам за себе си. Говорех й за сънищата си, които забелязах, че помня повече след срещата с нея. Тя не че ги тълкуваше, а само предлагаше варианти кое може да е причинило някой елемент в даден сън. Веднъж ми се присъни въпрос, който после й зададох 'Колко отворени са очите ти?, а тя ми отгооври 'Детенце, очите гледат, но трябва да ги накараш да виждат, после - да усещат, след това - да докосват, а накрая - да говорят. Ти знаеш колко са ми отворени очите. Не знаеш само твоите колко са.' Почувствах как се разширявам от този отговор и измислих нова стратегия занапред - записвах си поодбни странни, а между тях и обикновени, въпроси и после й ги задавах. На нея май й харесваха и ми отговаряше. Получи се следното:
* Откъде си дошла? - Тук съм родена сред зеленото. Нали знаеш, че вятърът ме е довял и пак той ще си ме вземе. (тази Ирис е ненаписана приказка)
* Къде е пътеката към отвъдното? - Толкова ли ти е интересно? Казали са ми да пазя тайна. Не мога да ти кажа. (кои са 'те'?)
* Какво сънуваш? - Сънувам призраци, но не страшни, просто присъствие, което свети сякаш и те направлява. Също така и гората посред нощ или осветена от най-яркото слънце и единствената сянка по земята е от една огромна червена птица. Повечето ми сънища са със символи или са напълно неописуеми. Като малка излизах навън спяща и се разхождах. (обичам като говори за себе си - виждам я едновременно като наблюдател и все едно съм на нейно място)
* Ти от добрите ли си? - Аз съм сама. Няма лоши. Няма добри.
* Аз ще се науча ли? - На всичко можеш да се научиш.
* А ти ще ме научиш ли? - Този въпрос ми е някак личен. Това 'учене', както го наричаш, не е едностранен процес - и това не значи само, че зависи единствено от теб дали ще възприемеш това, което ти казвам. Значи и че аз ще ти покажа толкова, колкото ти ме предизвикаш. (след този отговор онемях. усетих ни още по-свързани от преди; усетих, че тя мисли за мен, както и аз за нея, когато не сме заедно; усетих още куп неща, които бързо преминаха през съзнанието ми, аз само ги осъзнах и те пак бързо изчезнаха заедно с обясненията какво бяха; усетих сила в себе си, че не съм просто някакво човече случайно, а че - както тя каза - от мен зависи нещо, и това нещо беше не само отговорите, а и целият ми живот - за първи път го осъзнавах.)
* Какво сънува снощи? - медената питка сънувах. как се търкаля, търкаля, но накрая станала твърда от камъчетата по пътя и никой вече не я искал. (звучи като апокалипсис.)
Тази малка игра с въпросите не че беше нещо по-различно от обикновеното ми задаване на въпроси, но забелязах как нетърпението ми лека-полека си отива, отстъпвайки място на една чужда ми досега отвореност да възприемам света, Ирис и себе си поотделно и слели се в едно - аз в света, аз в Ирис, Ирис в мен, света в Ирис, Ирис в света, света в мен - една същинска, при това съвсем нова Света Троица, и то умножена по две! Лежахме по гръб върху одеяло от зелен мъх, гледайки нагоре как лъчите опитват да си пробият път през разперените листа на дъба, миришеше на стъпкана трева и на разпуснатите коси на Ирис; вече не изпитвах болезнената необходимост да я гледам в очите във всеки един момент, и спокойно разговаряхме за новооткритата ми Троица:
- Нали е по-добре, когато не те мъчи нетърпение - казва тя. / - Уголемих се поне 2 пъти през последната седмица - аз. - Вече не чувам само думите ти, а и гласа ти с всяка извивка и трептене. И в същото време всичкитеми сетива са отворени и възприемам с всяко едно от тях. - Всичко й казвам, нужда ми е някаква да й казвам именно на нея. Преодолях, че вече не е толкова недостижима; мисля, че и тя преодоля нещо в себе си и сега е много по-отворена към мен.х
Етикети: писаници
Ирис (в къщата)
Събуждам се в моето легло. Навън е светло. Какво е станало? Къде е Ирис? Когато ставам, виждам, че съм с дрехите от снощи. Долу баба прави закуска. Не помня никакви отговори на никакви въпроси, значи Ирис ме е измамила. Ужасно й се сърдя. Направо се подигра с мен! Сега не знам какво да правя - да отида да й кажа колко съм й гневна или да не я посетя никога вече... Решавам второто. цял ден си седя в стаята и блея през прозореца, докато лоши мисли изпълват главата ми. В един момент просто заплаквам - от разочарованието, напрежението и всичко случило се. Така афектирана и с усещането, че съм изгубила онова порастване, което усетих предната нощ, решавам, че ще отида при Ирис. Няма я в къщата и точно да посегна да отворя вратата, за да вляза непоканена, тя изниква зад гърба ми и сама отваря, пускайки ме да вляза.
- Какво стана? - питам обидено. / - Сложила съм повече билки. Чаят всъщност те приспа. Такава доза е за възрастен. Забравих, че си малка.
Значи и вещиците грешат - мисля тържествуващо и някак учудено.
- Да, и аз греша - Ирис е прочела мислите ми. / - А как се озовах вкъщи? / - Аз те занесох. / - На ръце? / - Все някак. / - Извинявай. Бях ти се разсърдила.
Отново си възвръщам 'силите' на порастването и пак пием чай от котлето, този път с по-малко билки за мен. Чувствам се като онази нощ в гората, но без да ми се спи. Чувствам се наистина голяма, равна на Ирис във всичко. Мился, че движенията ми биха били други, ако сега се размърдам. тази нощ научавам много неща - че срещата ни е случайна, но изборът да я следя - мой; научавам се на спокойствие и някакво смирение, гледайки я в очите; научавам да се съобразявам, да изчаквам, да имам много търпение, да изслушвам, да влагам от себе си; научавам, че тези неща ще ми трябват за в бъдеще.
- Научи ме на нещо, което ще ми е нужно сега. / - Научи ме на нещо, което ми е нужно сега. / - Нужно ти е да формулираш въпросите си, но това ще научиш с времето. / - Не можеш ли да ги отгатваш и да им отговаряш по телепатия? / - Не мога. Ще се научиш. Трябва да можеш и да гоовриш. / - А на магии ще ме научиш ли? / - В никакъв случай. Те не ти трябват.
Чаят ме пуска постепенно.
- А ще ме прегърнеш ли? - правя мили очи. / - Не. Сега си тръгвай.
Вървя като попарена към селото. Не знам дали заради това, което поседно казах, или защото Ирис така първосигнално ми отказа. Близостта е странно нещо. Понякога сякаш с Ирис сме едно цяло, а после ме отпраща. Трябва някой път да я заговоря за съвсем друго нещо, стига с моите въпроси. Това се превръща я някакъв ритуал, който задължително да се изпълни. Вечер-чай-говорене-тръгвай си. Губи ми се Ирис, на която с желание следях стъпките в гората. Онова време, когато беше недостижима. Не вярвам, че е било само преди дни.
Следващата седмица не отивам изобщо при нея. пиша приказки за самодиви, за езерни феи; лягам си уж рано, а се измъквам, за да ходя в гората нощем, но не при Ирис, а просто в гората, където от боровете се възнася дъх на шишарки, а старите дъбове шумят страшно с листата. Лежа под луната и бълнувам мои заклинания и молитви.
Една такава нощ Ирис ме открива на езерото. Знае всичко. Няма какво да й обяснявам. Сяда при мен и мълчим. така часове - а през това време е станало ужасно студено и аз треперя. Ставам да си тръгвам.
- Стжалявам - казвам й. / - Опознавайки се, хората губят от обаянието си. Неизбежно е. / - Не е това. / - Ами? / - Не мога да го кажа с думи. Ще прозвучат неестествено. / - Опитай. / - Вече никога няма да усетя онова, което усещах, докато се криех от теб и те следях. Загубих това чувство завинаги. Вместо това ти ме учиш на неща, които са хубави, но не съм готова за тях. Аз още нищо не съм преживяла, а тези уроци ме карат да претръпвам. И когато ми се случи нещо, аз ще го преживея мъдро, защото съм имунизирана към търсенето как да се справя с него. И тези думи сега не са мои, преди 4 дни нямаше да ги кажа. И не това исках, а да си говорим с теб - не да ми внушаваш неща. Сега ще съм по-развита и от тези 10 години по-големи от мен. Сега ще съм тъжна, защото с никого не мога да си говоря - освен с теб, но ти не ми позволяваш и това.
Ирис мълчи. Доколко знае за нещата, за които й говоря?
- Не мога да върна нищо назад - казва тихо. / - Тогава просто бъди с мен. Това можеш ли? / - Не трябва да се привързваш. / - Не може да не трябва! Както и да е, вече е факт. Привързах се от самото начало. Искам да си говорим! Ако ти не искаш, това вече е друго нещо. / - Ще се привържеш още повече и тогава разялата ще е по-трудна. / - Но поне ще съм имала нещо истинско. В този смисъл имам нужда от теб. Можеш или не можеш? / Тя се изправя, гледа ме дълго в очите, докато вече съвсем не издържам. / - Лошо подходих към теб - казва ми. - Каквото и да си говорим, ти си дете. Не трябваше толкова рязко да действам. Ще опитам иначе.
.............................................................................................
Вървим мълчаливо към къщата й. на мен ужасно ми се спи и си влача краката. Въвежд ме в стая с 2 ъглови легла.
- Нали не трябва да спя тук, за да не узнае баба. / - Сега може. / Завива ме с меки одеяла. / - Ще спиш ли при мен? / - На другото легло съм. - Гаси свещта. / - Защо просто не ми каза да се прибера? / - Защото си дете.
Протягам ръка да хвана нейната възглавницата. В стаята мирише на топло и дървено и бързо се унасям.
Будя се сутринта, но оставам да лежа със затворени очи. Знам, че е станала, може би дори излязла в двора или в гората. Затова само се усмихвам на мисълта, че я има и че спя за първи път в такава горска къща. Надигам се и виждам на съседното легло Ирис и черната й коса, разпиляна по белите завивки. Това не е истина! Изпищявам от радост и й се нахвърлям да я прегърна. Сънена е и ми се струва, че се сбъдват някакви мои неясни мечти. Едва ме отлепва от себе си и словоизлиянията ми колко е прекрасна... Карам я да остане в леглото, докато този път аз направя чай. Не вярвам, но тя се съгласява.
Много съм се разнежила... или разлигавила, но усещам, че тя го приема добре. Искам да я прегръщам още, но се възпирам.
Докато закусваме с диви плодове, й разказвам за приказките си и фантазиите как нейната къща е като от приказка. Изглежда тя не е подозирала за това. Обсъждаме някои герои и вече знам как да завърша последната.
Отново очаквам от нея чудеса, но повече гледам да се радвам на моментите ни заедно.
Баба й и дядо й били знахари - тази дума използва. Те я научили всичко за билките - кога да се берат, как да се сушат и съхраняват, коя за какво е, как да ги смесва, да ги вари или да ги попарва, по колко да слага, колко често да се пият - всичко! Отпуска се да говори за себе си и аз боготворя тези моменти и слушам възхитена.
...........................................................................
Етикети: писаници
*искам* на конвейр
Hey,
big spender... след чудеса и малки
чудесийки,
тринощните ми дни се превърнаха в
тринощна скука сама вкъщи. умряха нощите, червени от яркост като ризата ми и черни като вратовръзката ми. всъщност не бяха такива, но сравнението с дрехите ми ми хареса. искам пак размити часове, дни без граница, нощи без свършване и картофи всеки ден. нищо не ме напива, или не искам да ме.
(* Моля ви, не вярвайте на преценките си за нещата свързани с мен. моля ви, те не са верни. само аз знам истината, или ако не точно я знам, то я усещам. моля ви, за всеки човек, всяка ситуация свързана с мен, грешите. защото тогава интуицията е само моя, отнета е от вас по космичен път и е дадена на мен. доверете ми се. също така не си въобразявайте неща, които не съм казала, нито мои мисли, които не съм помислила. много е важно. особено напоследък, особено! сега съм изострена или изнежена до порязване или до разтичане. не мислете, не. може и да звучи общо, но и затова ми се доверете. почти знам за какво говоря.*)
* искам да е така и да не е така. разбира се, че повече искам да Е. и ме е страх като от летене, защото крилата ми са слепени с восък и знам колко бързо мога да достигна слънцето,
икаре. страх от началото и от края, които могат да настъпят независимо дали Е или Не е. защото ще настъпи независимо какъв край, но край. ако продължа така '
завоалирано', ще стигна до някакви математически формули, на които малко хора вярват, че съм способна, а съвсем никой, че имат нещо общо.
искам да съм още по-дълбоко, като глухоняма, за да развия интуицията си съвсем (в моя съвсем не развиващ нищо живот, усещам, че единствено с нея съм докарала донякъде) и да усещам всичко не чрез ненужни думи, а по смисъла, който излъчват от очите и да го усещам директно върху кожата си като целувка топла по врата. искам някои моменти да продължават безкрайно дълго, за да мога да знам как да им реагирам. А когато не знам, да натискам пауза и да излизам, докато намеря решение. но това никога няма да се случи и не харесвам лицето си с всички идиотски физиономии, които се е научило да прави, а те да не изразяват външно какво чувства, дори когато точно това иска да покаже. не харесвам не намирането на думи, не намирането на подходящи моменти за каквото и да било, не намирането си въобще. не става дума за смелост, или поне не още! а за чиста проба и доза страх нещо да не приключи заради моето въображение и филми.
You may say it's
just another boring lovesong. I'm
doing it a
different way - всъщност идеално знам какво казва тази песен и то не е някакво възвишено
different way, а съвсем обикновено
десетпроцентово (по закръглени сметки)
different way - и това почти нямаше общо с нищо от по-горе.
питам, питам, за да съпоставя как се чувстват другите, да съм сигурна поне, за да видя какво да правя с главата си занапред. за да се развия - да е отърва от
миналотии и от глупости, от страхове и от забавени развития, от страхове и от не преодоляването им; за да си дам възможност за нещо ново, най-малкото, защото усещам, че каквото и да се случва, поне не ме боли (а може би именно заради това се съмнявам) и засега блажено се радвам, въпреки че дори и наум съвсем бегло си позволявам да мисля за това с истинските му думи и очертания.
Искам да Е!
....обичам да спя по гръб. обичам да спя по гръб (пише накрая на бележника ми)
*не, не.. не може така! от толкова гледане на филми, очакваш някакви сцени да ти се случват и на реално (едва ли не!): очакваш някакво развитие; очакваш бързо развитие (трябва да се вместим в час-два); очакваш промяна; бърза промяна; очакваш обрати; очакваш велики моменти и смели хора; очакваш любов, че и любовна сцена ти се ще! очакваш добър
саундтрак, душевни терзания и телефонни разговори посред нощ, ах! евтина романтика и кравешки погледи, а накрая все излиза, че хората знаят какво искат от живота и го постигат поне до последните минути на филма. моите филми са други - твърдя се за неромантична и не издържам дълго не само на изстрели, ами и на погледи; е, терзания, колкото си щеш, ама сега - смелост, бързи действия, обрати - къде ти! пък и не знам какво искам от живота... накъде съм тръгнала.
хайде, стига.
take me home tonite!
Етикети: personal
